pexels-photo-2680278

Ставам свидетел на играта на три момиченца на около 5 – 6 години видима възраст – тичат по дълъг коридор, а в момента, в който едното от тях достига края му, извиква „Първа!“, обръща се в обратната посока и се затичва отново. Това се повторя няколко пъти.
„Животът не е състезание, животът е споделяне“
Чух тази фраза докато гледах епизод от популярен български сериал и се замислих върху нея.
Присъщо за развитието на децата е да се съревновават, да искат и да се стремят да бъдат първи в това, което правят. Като че ли ако проследим човешкото развитие през тази перспектива, бихме се съгласили, че съревнованието ни е много присъщо.
Още в ранна детска възраст, след като детето вече е осъзнало, че то и майка му не са едно цяло; че е отделен от майка си организъм, започва период, през който то затвърждава и отстоява своята автономност. Това е началото на изграждането на собствената идентичност, на Аз – а. Ролята на родителите тук е особено важна – зависи преди всичко от готовността им постепенно да предоставят на детето свобода само да осъществява контрол над своите действия. Автономността обаче не означава, че детето получава неограничена свобода. По – скоро означава, че родителите са длъжни да задържат нарастващата способност на детето да прави избор в определени граници на свободата, а именно да ограничават правото на избор на детето, когато се отнася за сфери от живота, които биха могли да са опасни както за него, така и за обкръжението му.
Постепенно, в търсене на идентичността си, детето преминава през фазата на състезанието с другите, като възможност и отговор на въпросите „Кой съм аз?“ и „Аз съм това, което мога“.
Процесът на търсене на идентичност е актуален през целия ни живот, но като че ли юношеството е особено специален етап от личностното развитие, тъй като именно през него за първи път формираме цялостен Аз – образ, интегриращ миналия опит от детството и едновременно свързващ се с представата и плановете за бъдещето.
Ако се опитаме да вникнем малко по – дълбоко обаче, всъщност можем да се запитаме: С кого се състезаваме – с другия/ другите или със самия себе си?
Много особен процес, в който търсим да намерим себе си едновременно през сравнението с другия/ другите и през погледа на значимите други, все едно се оглеждаме в огледало. През този период на сравнение и оглеждане в другите, предпоставките за изграждане на интегрирана идентичност са две – едната е свързана, както вече споменахме по – горе, с опита и преживяванията, които младият човек носи от детството си, а втората произтича от това, че формиращата се идентичност силно се влияе от тези социални групи, с които юношата се идентифицира.
Неспособността на младите хора да достигнат лична идентичност довежда до това, което Ерик Ериксън нарича, според създадения от него епигенетичен принцип на съзряване, криза на идентичността. Кризата на идентичността би могла да се характеризира с неспособност за избор на кариера или продължаване на образованието. Много подрастващи, изправящи се пред специфичния за тази възраст конфликт могат да изпитват остро чувство за безполезност, обърканост и безцелност. Неуспехите в постигането на лична идентичност не е задължително обаче да обрекат юношата на непрекъснати поражения в живота.
Интересно би било да помислим още малко по – нататък – какво се случва, когато „спечелим“ състезанието и се обърнем? Има ли с кого да споделим радостта от победата си?
Ако приемем, че развиващият се юноша е достигнал до осъзнаване кой е той, какво представлява самият той/тя и какво иска за себе си занапред, можем да предположим, че е готов да премине към следващия етап от развитието си – споделянето, изразяващо се както в социален, така и в сексуален (интимен) контекст. Това са годините на прехода от късното юношество до ранната зрелост.
Порасналото дете, превърнало се в юноша, за което е било важно състезанието с цел намирането и установяването на връзка със себе си, сега започва да осъзнава необходимостта от следваща екзистенциална реалност – споделянето, а именно да се свържеш с другия, да се сближиш с другия; да осъзнаеш, че светът е място, в което можеш да се довериш, да се отвориш, за да се отвори и той за теб.
Ериксън, подобно на Фройд, твърди, че именно на етапа, когато е осъзната необходимостта от споделяне, сме готови за интимни отношения. Интимността е истинския признак на зрелостта. Тя е съкровено чувство, способност да изграждаш връзки и отношения на свързаност; изпитваме я към съпруга, приятелите, братята и сестрите, родителите. Ериксън, обаче, говори и за един друг тип интимност, наричана от него собствена интимност, която обяснява като способността да се слее в едно собствената идентичност с идентичността на друг човек без опасенията, че ще загуби нещо в себе си. С други думи казано – да се свържеш с другия, без да се сливаш с него, без да губиш собствените си граници, а оттам и усещането за себе си.
И така – „спечелили“ сме състезанието и се обръщаме …, но няма с кого да споделим радостта си … Тогава сме изправени пред опасността от изолация, която може да се прояви или под формата на прекомерна погълнатост от себе си или като бягство от междуличностни отношения. Неспособността да се установят доверителни лични отношения води до чувство за самота, социален вакуум и изолация. И погълнатите от себе си хора, и тези, които бягат от истински междуличностни отношения, всъщност установяват повърхностни контакти; защото високите изисквания и риска, свързани с интимността, представляват за тях заплаха.
Важно е да се разбере, че през целия си жизнен път личността се развива и преминава през определени етапи, но само когато е психически готова и са изпълнени конкретни предпоставки за това.
Знанието как човек се справя със значими житейски проблеми или как неадекватното разрешаване на проблеми от ранния етап от живота му го е лишило от възможността да се справя с по – късно появили се проблеми, е ключът към разбирането на живота му.

Add Comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *