Телефонът е едно от 10 - те велики изобретения на 20 век, променили коренно света и нашия живот. Идеята на откритието на Александър Бел е да свързва хората и да им позволи да комуникират на разстояние един от друг, в реално време. В края на 20 век концепцията хората да бъдат достъпни по този начин, тук и сега, продължава да се развива и се "раждат" мобилните телефони. В ранните години на 21 век мобилните телефони бавно и постепенно надхвърлят първоначалната функция на телефона - за гласово свързване с другия и се превръщат в умалени компютри, даващи много повече възможности на своите собственици и придобиващи статут на много особена вещ; вещ, която е почти част от нас и чиято липса или недостъпност почти винаги увеличава неимоверно тревогата ни.

Казвам това, защото повечето млади хора, тези, за които става въпрос тук, са почти неразделни с устройствата си. Нека опитаме да разгледаме как се случва това.

Предоставяйки на малкото дете мобилно устройство, то е запленено. Бързо сменящите се изображения са като един магичен свят, който никога не спира. Детето не изпитва самота, нито скука. Звучи добре, нали? Особено когато в забързаното ежедневие, родителите трябва "да спечелят" още малко време. Старото, но болезнено вярно клише, че времето никога не стига. В лицето на телефона детето се среща с един друг, който говори през екрана, но този друг не иска нищо от него, няма взаимодействие между тях, няма човешко общуване. Детето е пасивен реципиент. Характерно за развитието на детето през първите години от живота му е по - скоро да получава, да консумира, в различните смисли на акта на получаване и, ще си кажем, в съответствие с тази тенденция, когато не можем да му предоставим себе си, му даваме устройството. И детето сякаш изчезва, а ние имаме така нужното ни време. Т.е. някъде там, "посяваме" у малкия човек тази нагласа тогава, когато е скучно; когато е трудно, да потъва в познатата пасивност на виртуалното, което ни залива постоянно.

За разлика от нас, големите, децата обаче не правят разлика между света, който предоставя телефона и този, в който живеем. На пръв поглед виртуално и реално за тях е едно и също. Станали част от живота на децата почти непосредствено след тяхното раждане, устройствата вече се превръщат в тази неизменна "вещ – част от мен". Немалък брой деца като че ли се сдобиват със собствено устройство от доста ранна възраст - между 5 и 7 години. Детето придобива виртуалната си самоличност през създаването на различни акаунти, най - вече, за да играе игри. Представата за сливане между виртуален и реален свят се уплътнява.

"Вещта – част от мен" започва да превзема, метафорично казано Аз - а, самоличността на детето. Това кой съм аз във виртуалния свят е еквивалент на това кой съм в реалния живот. Детето е непрекъснато свързано с виртуалния свят през устройството и докато в по - ранните години приоритет са виртуалните игри, то през пубертета и ранната младост, те постепенно биват изместени от общуването в социалните мрежи.

По този начин младият човек развива потребност постоянно да следи какво става там - при всяко светване или звуков сигнал, издавани от телефона. При това потребността е непреодолима - сега, веднага трябва да види какво става там. Тази непреодолима нужда води след себе си друга тенденция - хората, осъзнато или не, се сравняват с другите в социалните мрежи, виждайки техните публикации и статуси, които обикновено създават впечатление за един идеализиран, съвършен живот, какъвто е и образът за себе си и тялото си. Отговорът на младия човек, който тепърва формира представата „кой съм аз“ е чувство за малоценност и страдание от несходството с тези „идеални хора и животи“. Тази тенденция особено силно се наблюдава при младите момичета и жени, които формират светогледа си през призмата на приложенията Instagram и TikTok. Така формираният Аз - образ като че ли води до неувереност, уязвимост в отношенията, а те от своя страна – до страх от провал и отхвърляне; особено ако ситуацията изисква от младия човек да реагира веднага, тук и сега, каквото изисква живото общуване. В опит да намали или овладее тези страхове младият човек по – често избира да общува с другите посредством мобилното устройство, в комфорта на отлагането, така примамливо предлагано от него. Отлагането дава възможност да се обмисли поведението, така че младият човек да се опита да намали тревогата си от това да бъде уязвим и/или отхвърлен.

Т.е. живеенето тук и сега, определящо реалното, като че ли се възприема по – скоро като заплашително. И обратното, светът, който телефонът предлага дава едно огромно предимство – да участваме в интеракции посредством имейли и текстови съобщения. Това означава да се създаде възможност да се структурират мислите, да се изгради мисловна картина, която да намали тревогата да сгрешим, да се провалим и в крайна сметка да имаме усещането, че владеем ситуацията.

Спонтанният телефонен разговор пък има своите специфики - има точно определена продължителност, белязана от неговото начало и край. Всичко се случва в момента и има по - голям риск от отхвърлянето на младия човек с нейното изискване за неотложно взаимодействие с другия.

Искам да обърна внимание на още един интересен аспект - младите хора изпитват нужда веднага след събуждането си да проверят през телефона си какво става с другите в техния виртуален свят, така както го правят и непосредствено преди сън. Формира се т. нар. на английски чувство "fomo" - fear of missing out или страхът, че нещо вълнуващо може да бъде пропуснато, което дава допълнителна тежест на желанието постоянно да проверявам телефона, или с други думи - това, което става около мен. Страхът да не пропусна нещо със сигурност повишава притеснението, когато се налага да се правят избори. Няма как да имаме всичко и да бъдем навсякъде!

Предполагам всички сме виждали млади хора, които стоят на една маса заедно и не общуват, или поне по познатия начин за срещи на живо - чрез гласа и погледа си, а са погълнати от устройствата си. Мисля, че и в работна, и в приятелска среда, групата хора, за които говорим тук, функционира по един и същи начин, докъдето средата го позволява. Т.е. ако на работа е приемливо и възможно да се общува индиректно, чрез текстова комуникация, вероятно ще го правят, защото това е начинът на общуване, който им носи повече спокойствие и сигурност.

И още нещо, върху което доста мисля и аз самата. Мобилното устройство, тази "вещ - част от мен", както кръстих тук, формира у всеки от нас очакване и дори изискване другият да е на разположение, постоянно; и защо да не е, щом телефонът е неизменно до нас?! Това като че ли ни отнема правото на свобода за разполагаме с времето си.

В потвърждение на последното ще се позова на думите на Александър Бел, който категорично отказва да инсталира изобретението в дома си с аргумента, че "на работа това е полезно устройство, но у дома може да превърне семейния ви живот в ад".

Няма рецепта, която хората да следват, за да преодолеят тревогата си от живото общуване, но е важно да се търси баланса между ползите и вредите от мобилните устройства в живота ни. Осъзнаването, че има и вреди, се потвърждава от опитите да се ограничи употребата им в училище в някои страни, членки на Европейския съюз. Предприемат се и други различни подобни мерки и инициативи. Някъде бях чела статия за ресторант, който можеш да посетиш само ако приемеш условието да не ползваш телефона си докато си там. Може би най - важното е да не забравяме, че сме хора и живото общуване е жизнено важно да психичното ни благополучие.